В края на нищото

Била съм на върха
бях и във края
там където няма любов
поезията гниеше
ниско в мазето
и домът ми не беше
мой любим дом...

Бягах от всичко
криех се в черупка
и имах просто фалшиво лице
заспивах отново
унивах в наивност
измислях си честност
израствах , загивах
и нямаше кой да повярва във мен.

Мразех и плачех
но нямаше сълзи
нямаше думи
пилеех мечти
гледах от ниско
хора безумни
инфалтини и празни
и отново апатични вълни.

Просех надежда
събирах усмивки
мислех , че мога
да вярвам , да СЪМ.
Търсех разбиране
не просто куршуми
които се врязваха
в голата плът.

Често самотна
стоеше спирката стара
имаше хора ,
имаше дни
месеци , много години
и идваха и си отиваха
хора , прекалено сами.

Достатъчно празна
бях и не го усещах
имах си всичко
и бъбрек , далак
имах сърце
може би , само
малко разбито
но имах поне.

Тичах и мислех
че някой би си спомнил
за малкото момиче
с цветни мечти
бързо умря то
на вид все щастливо
но вътре , отвътре
душата кърви..

Счупен образ
и едно огледало
показващо някакво бледо лице
две ръце изнемощяли
потръпват само
свито в ъгъла
тъжи едно малко дете
"можеш да порастнеш вече"
казваше някой
аз мислех достатъчно трезво нали?
Просто една лунатичка
която има смелост да мечтае..дали?